Успехи като учител

Собствените ми педагогически успехи поддържат Духа ми, вдъхновяват ме и ми дават сили да продължавам напред. За доброто на децата ни! За бъдещето на хората и света! Тук разказвам за някои от ключовите ми педагогически преживявания и успехи в училище, заради които все още съм учител.

– Момиче в десети клас седи винаги на последния чин и не казва нищо. Никога. В никой час. Все едно я няма. Иначе слуша, старае се и се учи, но без интерес, без желание. Наблюдавам това, докато присъствам в часовете на колеги. Идва време да й преподавам и незнам какво да очаквам. Както винаги съм себе си и правя нещата така, както обичам да ги правя. Напълно автентичен съм. Въодушевявам се. Изпитвам Любов към всички ученици и към нея също. Интересни са ми. Искам да знам за тях. Разпитвам ги. И те ме разпитват. Учим се един от друг. Възхищаваме се един на друг. Още на първия час с мен момичето се преобразява, разцъфва като цвете, като че оживява от някаква дълга летаргия и е в часа, участва, интересно й е. Защо? Защо точно при мен? Това беше един от първите ми часове и нямах опит. Но имах желание и Любов, бях себе си, огънят на знанието гореше в мен по единствен и неповторим начин и момичето запали от него и собствения си пламък. Аз бях себе си и преподавах това, което и на мен ми беше интересно. Отговорих на незададените й въпроси. Тя видя пример на автентичност и въодушевление от мен. Тя се превърна в един много добър ученик не само по информатика, но и по всички други предмети и при всички други учители. И то въпреки че беше казала, че моят предмет въобще не я интересува и че е в часа ми, защото така се изисква от нея. Аз я разбрах и обещах, че ще преподавам и за нея, че ще създам стойност и за нея, че не искам да й губя времето и че ако не създам стойност и за нея, то е свободна от моя час. И се получи. Това беше първото ми ключово изживяване на мигновено събуждане и развитие на ученик. В последствие се повтори многократно и с други ученици. Превръщах се в любимец на всички ученици. Защото и те всички ми бяха любими! Това беше бойното ми кръщене. Вече съм учител. На практика, не само на теория. И вече знам, че ще съм винаги такъв. Това е моят път! Път на новости и развитие всеки ден. Път без тривиалност, повторяемост и скука. Път на радост и усмивките на безброй деца и младежи! Свободно валдорф училище, Rastatt, Германия, 2013

– Момче в единадесети клас се държи често грубо, невъзпитано и неуважително. Бях забравил, че има и такива ученици. Скоро трябва да му преподавам. Притеснявам се да не развали дисциплината ми, защото по това време все още не винаги се справях добре с въвеждането на добра работна атмосфера. Сещам се за моето училище до седми клас. И там имаше много такива ученици и учителите не се справяха. Не че бяха лоши деца – няма лоши деца – но така се държаха. Защо? Защото никой не ги разбира. Заради трудности в семейството. И по много други причини. Най-вече поради липса на Любов! И аз дори съм се държал понякога така. Не се гордея с това, но в случая ми помага, защото знам защо се случва така. И си казвам, че ще го обичам и него!
Вървя по коридора. Момчето (което въпрешно вече обичам) рита с всичка сила вратата на една от стаите пред погледа на възрастна и доблестна учителка. Аз го поглеждам в очите и му казвам съвсем сериозно да я ритне още веднъж по-силно, за да успее да я счупи. Отминавам. Следва мълчание и никакво действие. Тишина и спокойствие, но леко напрегнати. Доволен съм. Първа победа! Или по-точно първи акт на пробуждане на съзнателността и възпитанието у момчето.
Преподавам на друг клас. Момчето влиза в стаята и ме пита дали може да легне да спи при нас, в стаята по информатика, защото не иска да седи при учителката, при която трябва да е. Казвам, че при нас е шумно от компютрите и дискусиите. Освен това не се справям още напълно да създавам необходимата дисциплина в час и надали ще може да спи добре. Учениците ми от класа се подсмихват, но са щастливи, че аз си признавам пред тях какво е точното положение в часовете ми. Той казва, че това не му пречи и ляга да спи на една свободна маса. И за всеобщо учудване заспива. Чука се на вратата, другата учителка е и пита дали не сме виждали момчето. Посочвам ѝ го, а той си спи спокойно. Тя ме поглежда учудено, събужда го и излизат от стаята. Той се обръща и ми благодари. Току-що постигнах втора победа!
Идва уречения час да му преподавам и аз за първи път. Леко се притеснявам, но всичко върви по мед и масло. Десет минути преди края на часа той става и тръгва да си излиза. Обръщам му внимание, че не сме свършили. Той ме пита дали може да си излезне. Аз му казвам, че е вече 11. клас, тоест голям е, и може да прави това, което сметне за добре. Той се стъписва и спира на вратата. Седи там и не мърда. Няколко секунди мълчание. Казва, че след тези думи се чувства гузно и се връща на мястото. Сяда си. Трета и окончателна победа! Спечелих го. Вече и той ме обича!
Превръща се в най-добрия ученик в 11. клас. По всички предмети и при всички учители. Като преобразен е. Въпреки това, на един разговор с целия клас и всички учители, около месец по-късно, се случва да избухне отново (в случая е прав, но губи самоконтрол). Аз го гледам тихо и спокойно. В един миг поглежда към мен, млъква и се извинява. В този миг спечелих и доверието на колегите, благодарение на него. А и на всички ученици, които уважават учителите, които могат да се справят с техните трудности.
Накрая на годината учениците ми подаряват огромно количество букети и бурно викат името ми. Направо се притесних пред колегите, но те се усмихнаха и ме похвалиха, че явно съм се справил дори много по-добре от това, което вече са видели.
Изводът е, че няма трудни ученици, а само такива, които не са обичани! Свободно валдорф училище, Rastatt, Германия, 2013

– Село до големия град и до селото, насред полето едно много нестандартно училище, което приема деца с всякакви трудности. Избирам си да преподавам точно там заради нестандартната валдорф педагогика, която се практикува. Обаче се оказва, че не съм взел всички фактори предвид. Училището е пълно с деца с големи трудности, отхвърлени от училищата наоколо по различни причини. Но това не е проблем само по себе си. Нивото на учителите обаче не е добро. Само един пример – много от тях пушат заедно с големите ученици пред входа, а малките гледат.
Първи час с 12. клас. Само умни момчета, които обаче са свикнали да получават всичко наготово, а не да се трудят сами. И едно ново момиче, което изглежда прекалено развито – оказва се, че е оставала два пъти в друго училище и това ѝ е последния шанс за завършване. Веднага се харесваме с класа. Нещата потръгват. Създаваме си собствена програма и я следваме. Всичко се получава. На няколко пъти им давам пример как сами да се трудят и че на тази възраст вече всичко зависи от тях. Започват да работят с желание и самостоятелно.
В 11. клас редовно съм с половината клас, защото другите бягат от часовете. Едва след няколко много успешни часа, започват да влизат редовно при мен. Заражда се желание за учене.
След първия час в девети клас съм силно загрижен – в погледите на седем-осем от тридесет и двама ученици се вижда, че вземат наркотици. Съобщавам на ръководството. Оказва се, че знаят за някои от учениците и че дори провеждат от време на време тестове в училище, но не казват на учителите и на родителите на децата, които не са зависими. За моя изненада ми се забранява да споделям за това с колегите – много странно.
Искам да помогна на учениците. Много са малки и на тази възраст е безкрайно вредно. Чета много по темата и разбирам как да си провеждам часовете, за да отклоня интереса им в друго посока – към желание за труд, учене, любознателност, въодушевление към математиката и науката. Успявам първо при три-четири момичета, а си мислех, че при момчетата ще е по-лесно. Постигам някакви успехи, ставам любим учител точно на този клас, спортуваме заедно, мисля, че едно-две момичета се отказват от приемането на повече наркотици. Много ми е трудно в това училище, но постигам успехи и това ме крепи и ме радва.
След няколко месеца обаче става ясно, че са ме наели временно преди да завърши друг човек, приятел на директора. Първото ми голямо разочарование като учител, но си тръдвам с облекчение и с ясната мисъл, че съм помогнал с каквото мога. За развитието на млас учител има и много по-добри условия, както ще видя по-късно, но и този опит е ценен и важен. Все пак лесните пътища не водят до никъде. Свободно училище Глон, München, Германия, 2013

– Търся си нова работа и мисля положително за бъдещето си като учител. И се получава точно според българската поговорка – всяко зло за добро. Едва пет дена по-късно съм вече на остров Мауи, Хаваии, за две седмици – канят ме за валдорф учител там и преподавам пробно. Най-доброто училище, което някога съм виждал! Прекрасни ученици! Прекрасни директори! Прекрасни родители! Прекрасно място! Прекрасна училищна програма! Деца на осъзнати и успели предприемачи, които съзнателно са отишли да живеят на този остров, за да могат децата им да получат най-доброто образование в спокойна среда. Все едно съм отишъл направо в някакво останало незасегнато райско кътче. Всичко е много хубаво, но е някак си извън живота, като в приказка. Все още спомените за проблемите на действителността ни от предното ми училище са живи. Не се чувствам на място и не мога да разбера защо – учениците ме приемат веднага, разбирам ги, те ме разбират. Помня ги до ден днешен всички, въпреки че бяхме заедно само за две седмици. Едно от най-прекрасните ми преживявания! Най-добрата възможна среда за развитие, но отказвам работата. Защо? Това ме питат всичките ми приятели, колеги и ученици и до ден днешен. Обяснявам им, че съм почувствал, че моят път и мисия са свързани не с крайния запад, а с централна и източна Европа. Винаги съм го знаел в главата си, а сега го научавам и със сърцето си. Халеакала Валдорф училище, остров Мауи, Хаваи, Сащ, 2013

– Отивам да работя в малко валдорф училище в Швейцария. Правилното решение! Следват най-ползотворните ми три педагогически години, в които мога да се развивам спокойно като учител. И то на едно от местата, на които валдорф педагогиката се е развивала през годините. В най-свободолюбивата страна в света, там където е седалището на антропософското движение и так където неговите идеи се реализират най-пълно. Още от началото се запознавам най-подробно с швейцарската истотия и Духовна мисия и съм окрилен от нея. Попивам жадно истинският европейски Дух в центъра на континента, в самото му географско, езиково и Духовно сърце. Там, където в едно се събират четирите посоки, откъдето тръгват големите европейски реки и където се срещат италианската, немската, френската и източно-европейската култури. Виждам разликите между немската и швейцарска култури и подробно разбирам коя как може да бъде полезна за бъдещото развитие на източно-европейските култури и най-вече на българската. Посещавам десетки обучения и ми дават да преподавам всички предмети на класовете от 6-ти до 10-ти. Всяка година на същите ученици, само класовете се сменят. Младежите растат, и аз с тях. Имам по 30 учебни часа на седмица. Много е. Но е една сбъдната мечта. Минах през много трудности и през рая, за да избера мъдростта на средния път. И да събера безценен опит. Започват за мен години на спокойно и медитативно учене и преподаване, надграждане и практическа реализация на валдорф концепциите и идеите ми. Развитието ми като учител се случва бързо и въодушевено, стъпвам на здравата основа на швейцарските планини и събраният там педагогически опит, а вятърът ме носи свободно напред и ми дава криле над водите на швейцарските езера и случващите се там новости, в които дейно участие вземам и аз. Валдорф училище Щефисбург, Thun, Швейцария, 2014

– Седми клас. За първи път. История. За първи път. В Швейцария, кантон Берн. Първи час. Аз говоря на висок немски, учениците на бернски немски. Разбират какво им говоря, но не и какво им казвам. Аз не ги разбирам. Освен ако не повторят на висок немски. Културни различия. Нима са толкова големи? С немските деца се разбирахме веднага, химията между нас се получаваше на мига. А тук не става. Но съм търпелив. И ги обичам. И вярвам в тях. Те го чувстват и ми вярват и те. Уважават ме от самото начало, без да има защо. Просто защото и аз ги уважавам. Просто на доверие. Това трае доста време – няколко месеца, почти до края на учебната година. Започвам да ги разбирам, а и те мен. И се получава. Различията изчезват и те ме обичат. И започват да обичат да учат с мен. Дори и тези, които не са обичали въобще да учат, чакат с нетърпение часовете ми. И аз така. Заедно успяхме! Приет съм на новото място, с Любов! Валдорф училище Щефисбург, Thun, Швейцария, 2014

– Дете за втори клас няма желание да учи таблицата за умножение, защото са му я дали като задача през лятната ваканция, а то иска да играе сводобно. Обещавам, че ще я научим за час и половина и сядаме с Геоборда и специалния шаблон за умножение. Час и половина по-късно знаем таблицата. На следващия ден я преговаряме. Знаем я. На следващата седмица също я знаем. След месец също. И до днес. И завинаги. Толкова е лесно! Лятна ваканция, България, 2014

– Буен и своенравен девети клас. Прекрасно педагоическо предизвикателство. Практикум по горско стопанство. Високо в швейцарските Алпи. Трябва да се работи сериозно, а в главата на тинейджърите са други неща – музика, взаимоотношения, мода, спорт и т.н. Нищо ново под слънцето, но учителите са притеснени – не се справят с класа – и затова сме цели пет на лагера. Има и по няколко майки и бащи всяка вечер, които готвят, и сервират, и чистят. Учениците са подписали специален документ какво да правят и какво да не правят. Но правят каквото ги влече. Постепенно нещата се изпускат от контрол и започва да цари хаос – учениците не изпълняват поетите задължения. Но пък ядат с удоволствие вкуснотийките на майките и най-вече техните тортички и то вечер, преди лягане. Освен това имат право да използват смартфоните си. Аз още не познават този клас, запознаваме се в движение, което си е голямо предизвикателство точно в тази среда.
Старите учители си тръгват по различни предлози един след друг. Остава само най-възрастният, който държи да им преподава теория по два часа всяка вечер. Не се получава и дори и той си тръгва след три дена. На майките и бащите също им идва в много и една по една и те си тръгват. Оставаме само аз и най-младата колежка – само най-младите и неопитни имат силите и въодушевлението да се справят с трудната ситуация. А изглежда, че и само ние успяваме да разберем истинските потребности на сегашната младеж и да ѝ събудим интереса за учене и напредък. Може би защото той е още жив и в нас самите. Колежката е дори с пет години по-млада от мен – по-млад валдорф педагог не съм срещал досега. Толкова млада, а толкова зряла и опитна. Тя е също нова, но е от година в училището и познава този клас вече много добре. И нещата тръгват.
Последният ден чистим заедно. Не съм доволен и им говоря на висок тон – не сме получили хижата такава мръсна и не можем да я предадем така. Учениците до този миг се подхилкват, но сега осъзнават, че аз съм силно разочарован от тях и че не съм очаквал такова нещо – напълно автентично възмутен и разочарован от дъното на душата си. Дотолкова, че дори и аз, а до този миг са ме виждали само напълно спокоен, им говоря на висок тон. И това показва ефект. Съжаляват, че са разочаровали този, който от самото начало е вярвал напълно в тях. Започват да чистят сериозно. Заради себе си, но и най-вече заради мен. И заради хижата. И заради следващите гости. И заради чистотата. Не казвам повече и една дума. Предаваме хижата. Старата хижарка не вярва на очите си – за над тридесет и пет години и безброй класове и други гости, никога не я е получавала обратно толкова чиста! Получаваме спонтанно прекрасни подаръци. Всички сме щастливи. Спечелих Любовта на още един клас. И то на този клас, който се водеше бунтарски. Всъщност, не класът е толкова бунтарски, колкото обществото е забравило да обича да и разбира младите хора. Валдорф училище Щефисбург, Thun, Швейцария, 2014

– Година по-късно. Друг девети клас. На друго място, но отново високо в швейцарските Алпи. И отново горски практикум. Спим в бункер. Този път съм сам с учениците, без други учители и без родители. Така исках, за да могат учениците да се учат на самостоятелност и да поемат сами отговорност. И нещата са различни. Не се подписват никакви документи, а се разчита на взаимно доверие. И го има. Няма много правила, но се спазват. Няма майки да готвят. Готвим сами. Сервираме сами. Чистим сами. Има дисциплина, но и свобода на вземане на решенията и на действията. Е, тинейджъри са, някои тестват границите и опитват да развалят още първата вечер дисциплината, но аз и другите ученици им показваме ясно, че няма да стане. Няма вечерни теоретични занимания. Няма тортички преди лягане, а здравословна био храна. Никакви смартфони цяла седмица. Само игри и смях. А през деня тежка физическа работа. Никой не се оплаква. Всеки работи на максимум. И аз с тях. Преизпълняваме норматива. Контузии няма – това е в основата, все пак работата е истинска, опасна и отговорна. Ръчното отсичане на голямо дърво на изключително стръмен планински терен е много опасно, ако мерките за сигурност не се спазват до последната „подробност“. Горският е много доволен. Хвали ни и организира специално за нас прекрасна разходка из планината предпоследния ден. Защо пък не – свършили сме три пъти повече работа от предвиденото. Общината също е доволна. Получаваме отново спонтанно прекрасни подаръци. Аз съм повече от доволен. Моят подарък за децата е козе сирене от 2200 метра надморска височина, направено в кошарата. Доста път бих докато стигна до нея. На следващият ден предаваме всичко в перфектен вид. Перфектни са и презентациите на учениците. Родителите са въодушевени. Всички сме щастливи и никога няма да забравим прекрасното време заедно! Получавам безкрай похвали от колегите. Училищната общност е доволна. Валдорф училище Щефисбург, Thun, Швейцария, 2015

– Интересен осми клас – прекрасни деца, но къде е огънят, страстта, желанието, така характерни за тази възраст? Работят, но все едно някак си насила, трудно и бавно. Постепенно започвам да разбирам – в класа има много ученици с тежки преживявания, от семейства с трудности, без родители, с заболявания и всестранни други неприятности. Много неразбрани млади съдби. И много доминантен, строг и възрастен класен ръководител, който е добър човек и отличен педагог, но явно не забелязва как се отразява поведението му, позагубил е и гъвкавост в подхода си и мери често с един и същ аршин всички деца. Така се получава, че по-отворените и бъбриви стават още по-отворени и по-бъбриви. А пък по-свитите се затварят още повече и само мълчат. Липсва някак си хармонията в класа. Мъчно е да им се преподава. Но аз, както винаги, нямам никакво намерение да се отказвам, давам всичко от себе си и съм убеден, че заедно с децате ще постигнем успех. Виждам, че постепенно се отварят, но още не цъфтят. Както дърветата – напъпват от рано, но им трябват понякога месеци, за да се отворят листата им, в зависимост от годината, от времето, от външните фактори. Така е и с децата – носят уникални индивидуалности, красота и чистота в себе си, но са все още крехки, неукрепнали и се влияят силно от външната среда.
На следващата година са вече девети клас. Най-после без стария и доминантен учител. Отнасяме се към тях като с големи ученици вече и те започват да чувстват свободата да се развиват. Аз също. И аз имам вече почти пълна свобода в работата си с този клас. Сега е мой ред. Мога да правя нещата така, както мисля, че е добре за младежите. Опитвам се да разбера всеки и да им помогна строго индивидуално. Постепенно прекалено шумните стават по-тихи, а прекалено тихите – по-шумни и отворени. Почват да се вдигат повече ръце в час и взаимното уважение между учениците расте непрекъснато. По-затворените се отварят, а прекалено отворените се позатварят обратно в здравословни граници. Несигурните добиват сигурност, по-нахалните – сдържаност. Незнаещите и непитащите, започват да знаят и да питат. А на знаещите и питащи им порастват криле и започват да помагат на другите. Как става – чрез вътрешна десугестопедия – обичам ги и вярвам в тях и техните възможности. Става бавно. Класът още не е напълно единен и не може да се каже, че представлява една общност. Вече няма конфликти и групички сред учениците, започва да се заражда тиха Любов, но все още е слаба.
И в този миг ми помага и Божието провидение в лицето на най-тежката личностна съдба, до която съм се докосвал през живота си. За тези, които нямат силни нерви, препоръчвам да не четат този параграф. Приемаме в класа 17-годишен младеж, който е избягал от войната в Афганистан. Ходил е на училище само до пети клас, след това то е разрушено, а пари за ново няма. Работи като механик, за да помага на родителите си. От 14-годишен вече кара ТИР (детският труд в Афганистан е забранен по закон, както в повечето държави, но на практика това не се спазва и от децата дори се очаква да работят и да помагат). Детският труд се цени в трудните условия. По-късно родителите му са убити пред очите му от талибаните, държан е като роб и е малтретиран заедно с брат си няколко месеца, докато успеят да избягат. При преминаването с лодка от Турция към Гърция брат му изчезва безследно и все още не е намерен. Не се знае нищо за него. Стига до Швейцария. Властите му отнемат документите и му издават нови, в които лъжат, че е на 18, а той е бил само на 16 тогава. Опитва се да се самоубие три пъти. „Намира“ го една от нашите майки на две малки деца от училището. Взема го да го гледа вкъщи. Психоложка и социален работник е и му помага много, лекува го. Намират един негов документ, който е останал скрит от граничната полиция на Швейцария. С него доказват възрастта му и съдят властите. Дават го на училище при нас. Слагаме го в девети клас. Голям е за тях, но знае много по-малко. Но е много по-амбициран, въпреки че има големи трудности и изпада често в кризи.
Обясняваме внимателно ситуацията на класа. Помагаме му заедно и не забелязваме как помагаме и на себе си. Осъзнаваме, че нашите трудности са в пъти по-малки. Само за няколко месеца класът се променя. Момчета говори вече бернски немски, а класът се развива бързо. Работата става песен. Класът става единен. И в един хубав миг забелязвам, че вече нямам никакви трудности с тях. Класът е като огромно дърво, цветовете и листата, на което най-после се отварят само в един прекрасен миг. Минали са цели две години от първия ми час с тях. Те са пораснали, но и да се развили и са преодолели трудностите си. Разцъфват. Аз също. За първи път преживявам и бавния процес – разцъфването на една общност от ученици чрез дълъг и труден процес на напъпване. Не всички процеси протичат бързо. За някои трябва време. Особено за груповите. Преживявам за първи път и груповото разцъфване на цял един клас. Прекрасно е. Сега вече мога да се нарека истински учител! И последната педагогическа тайна се разбулва пред очите ми. Това е мигът, в който знам, че учител е не само призванието ми, но и моят път и оттук нататък. Валдорф училище Щефисбург, Thun, Швейцария, 2016

Advertisements